Грозната тайна на България

© Иван Кутузов

В България все още има родители, които изоставят децата си, и това е страшно. Дали го правят, защото децата им са "дефектни", или по финансови причини, трагичната истина е, че продължават да го правят. Това е констатирала журналистката, самата тя майка на дете със синдром на Даун, която е описала апокалиптичните сцени във в. "Таймс".

Това, което авторката не знае или не може да обясни на западния си читател, е, че в България е все още жив манталитетът "държавата ще се погрижи за тях", независимо че държавата отдавна абдикира от почти всичко - от млади, здрави, стари, болни и пр., та да го прави за увредените деца. По-точно държавата номинално продължава да го прави.

В някои домове по-добре, с приблизително човешки условия и грижи за болните, увредени или изоставени деца, които обаче никога не научават какво са естествени отношения и връзки. В други - в зависимост от хладността и безхаберието на "ръководството" и персонала, се стига до картините, сякаш излезли изпод перото на Йеронимус Бош. Формално социалното министерство може да бъде осъдено за допускането на подобни ужаси, неформално - истината е далеч по-неприятна за всички нас.

Да, тази трагедия е резултат от малкото пари за домовете, окършените бюджети, липсата на конкуренция за ръководния кадър в тях, недостатъчния професионализъм на персонала. Но вероятно заради социализма, който още е жив и здрав в душите ни, любовта,

хуманизмът и милосърдието отдавна са изпразнени от съдържание. Никой в българското общество не възпитава в нормалните човешки ценности,

добродетелта не е част от програмата на обществото

Така вероятно е и в повечето други, все по-консуматорски и прагматични общества, но в тях поне има един стълб, който се мъчи да подпира духовността. В класическия случай това е религията - стара или обновена, втвърдена или поукрасена с атрибутите на модерността, някакъв съвременен вид спиритуалност в търсене на себе си, смисъла, голямата логика. В България религия просто няма - в смисъла на възпитание, духовност, нравственост.

Има Българска православна църква - от години хипнотизирана от вглеждане в пъпа си и борби за имоти, подялба на тлъсти наследства, вътрешни разколи, съдебни дела, битки за власт, досиета и институционални интриги. Къде ти тук място за някакви си деца, камо ли за болни, слепи, сакати, здрави и нормални дори!

Всъщност като всяка институция, радваща се на сравнително необезпокояван монополизъм, БПЦ няма никакви причини (нито желание) да се занимава с проблемите и драмите на истинските хора и обикновения живот. Тя се рее над тях, заситена от тлъстите трапези, замаяна от манастирските ракии и приспана от близките връзки с властта. А от време на време "изпуска" някой образ, ръсещ бисери като "Станишев, ти си пич".

Макар че всичките ми приятели имат деца, не съм чула нито едно от тях да посещава неделно училище в църквата (където идеята не е да се възпитават християни фундаменталисти, а с игри, песнички и приказки да се възприемат някои от библейските истории и най-важното - ценности и поуки). Не знам някой от тях с проблем - болни близки, стари родители, семейна криза, тийнейджъри наркомани и пр., да е станал "клиент" на православна институция, патронаж или хоспис. Контактите на всеки от нас с православната църква се изчерпват с кръщенето и опелото, а помежду им - сватба или няколко великденски литургии.

Малко сравнение с католическата църква - не защото е по-добра или по религия, в каквото и да е отношение. Произволно избран пример просто защото животът ме сблъска с нея, и то не в една, а в няколко държави. Синът ми, ненавършил още 3 години, ходи на католическа детска градина, където за 20-ина дечица се грижи прекрасната сестра Диана с една помощничка. Ходи на католическа градина не по религиозни причини, а защото тя е най-добрата в Сараево и за нея се носят легенди. Не е безплатна (с един нюанс по-скъпа от държавните, но със стотици евро по-евтина от частните еквиваленти в България).

В нея няма и капка религиозно възпитание, защото не това е идеята, а същите игри, песнички и радости, както и в целия свят. Най-великото свидетелство за ефикасността и любовта, с която се грижат за децата, е фактът, че никога не съм чула детски плач там. Целият манастир, който е почти в центъра на града, е обновен след войната, чист и уютен. Така се и казва - "Сърцето на младия Исус". Всички сестри са посветени на грижите за деца и освен детска градина има и "отдел" за деца сираци или без един родител. През учебната година при тях живеят и младежи в затруднено положение.

В Белград, центъра на сръбското православие, най-популярното място за местните младежи в Земун петък и събота вечер е католическият младежки център. В ремонтираната от самите тях постройка в двора на католическата църква се гледат мачове и първенства, има компютри, слуша се музика, правят се "купони" и турнири по дартс. При всички случаи е мястото, в което момичета и момчета от скромни семейства могат да правят много неща, които иначе не могат да си позволят финансово. Както и да се срещнат с хора от своята "кръвна група" и ценности.

Село Янево, Косово. Едно от малкото, в които голяма група хървати са останали след войните и насилието наоколо.

Местният свещеник дон Мате е истинският баща на общността

който знае в кое семейство колко деца има, кое има обувки и къде не достига храната. Младежите се трупат при него по всяко време, а той им осигурява компютри, стипендии, праща ги да учат навън.

Загреб, Хърватия. Монахиня помага в детския зъболекарски кабинет, който ми препоръчват. За нея се говори, че има "вълшебна ръка". Трите деца на приятелите ни Лончар ходят на неделно училище и всяка Коледа участват в поставяните там пиеси. Чувала съм стари хора да си говорят, че трябва да повикат монахини от близкия хоспис да им помагат, защото не могат да се оправят сами. Има ли смисъл да споменавам паралелното "социално министерство" - "Каритас"?

Ако се върнем на православните църкви, дори тази в Сърбия си е избрала обществена, политическа роля, в която е абсолютен лидер. Тя май също не гледа деца, не бърше сълзите на болните и не храни изоставените, но със сигурност е стълб и основен политически фактор в обществото. Друг е въпросът дали на всеки ще допадне, че подкрепя най-националистическите му тежнения.

Вероятно не е чудно, че в подобни общества млади момчета и момичета гледат на замонашването по един непонятен за нас начин - като на мисия, призвание, начин да помогнеш на другите, възможност да надскочиш себе си, а не като на бягство, изолация, резултат от разочарование или емоционален или социален провал. Църквата не е само източник на помощ и грижа за бедните и слабите, тя е възможност за тях, източник на морал и вдъхновение за добри дела. Но, разбира се, става въпрос за една друга църква - тази в името на Христа, а не не на богатите и самодоволни аристократи.